Бърборела бавно и неуверено пърхаше в мрака. Беше закъсняла и се страхуваше, че тъмното с непрогледната си острота може да разкъса крилцата й. Като всяка фея тя не можеше, без да лети. Някъде по пътя беше изгубила светлината и сега предпазливо галеше нощта с надеждата да стигне невредима.

Изведнъж пред очите й захвърчаха рояк искри. Сети се, че беше чувала за мънички създания, подобни на феите, които също летят, но могат и да светят. Наричаха ги светулки. Никога обаче не беше се губила в нощта и сега за първи път се срещаше с тях. Бяха прекрасни! Танцуваха около нея и осветяваха пътя. Опита се да им благодари, но малките същества мълчаха. Разбра, че светулките не могат да говорят като феите.

Неусетно първите утринни лъчи загасиха летящите фенерчета. Бърборела кацна в чашката на едно лале и уморено се сгуши в росната му прегръдка. Когато се събуди, се свечеряваше. Но нощта вече не я стряскаше. Искаше да открие своите светещи приятели и да лети отново с тях. Щеше да ги научи на езика на феите, за да им благодари за светлината.